Йордан Дафов: “Отношението към предшествениците е въпрос на култура.”

December 19, 2023

С тъга забелязвам, че разговори, които се отнасят до българската музикална практика остават актуални години наред. Такъв е и разговорът ми с Йордан Дафов, състоял се преди 8 години. Беше публикуван във вестник “Култура”, а много по-късно установих, че е разпространен и в Интернет, разбира се без никой да ме пита. В България липсват дсегменти от културата, един от тях е зачитането на авторското право. Мисля, че за хората, които сега са поизраснали като музиканти този разговор може да бъде полезен. Винаги е полезно да чуеш гласа на един по-дълго живял от теб човек. Още повече, ако е врял и кипял в изкуството, което интересува и теб самия. А може би ще ги развълнува и въпросът защо 8 години след провеждането си този разговор е безмилостно, травмиращо актуален. Защото въпреки многобройните мнения срещу извършеното през 2010 година безобразие от тогавашния министър на културата Вежди Рашидов, почти нищо не се променя и т. нар. институти за “сценични изкуства” се люшкат в своеобразна зона на здрача, в която евтината забава спасява бюджета на съответната институция – за нея масите дават пари за билети. Вредите са нанесени отдавна – за високи естетически критерии е дръзко да се говори. Всичко е уседнало и заседнало. Изключенията са на ръба на статистическата грешка. За това говори и маестро Йордан Дафов.

Йордан Дафов (1940) е композитор и диригент. Ученик е на Панчо Владигеров и Константин Илиев. Участвал е в майсторски класове по анализ, композиция и естетика при Оливие Месиeн в Парижката национална консерватория. Започва кариерата си във Варненската филхармония (1966), от следващата година е артистичен директор и главен диригент на Бургаския симфоничен оркестър. От 1981 г. е диригент на Софийската филхармония. Паралелно е главен художествен ръководител на Камерния оркестър на Толбухин, днес Добрич. От 1997-1999 е главен диригент на Варненската филхармония. В Софийската филхармония работи до 2002 година. Бил е главен диригент и на Плевенската филхармония.

Дирижира във Франция, Италия, Швейцария, Русия, Испания, Полша, Унгария и др. Има многобройни записи у нас и в чужбина. В момента е главен диригент – симфонична дейност в Държавната опера в Бургас. Името на Дафов като диригент е свързано не само с интерпретация на класически произведения, но и със световните премиери на произведения на творци, с които той бе свързан естетически като композитор – Константин Илиев, Лазар Николов, Иван Спасов, Георги Тутев и др.

– Маестро, нека започнем оттам, че реформата на сценичните изкуства, както я наричат нейните автори, засегна не само театрите. Тя много тежко засегна симфоничните оркестри. Те бяха орязани и съкратени. Всъщност, реално останаха само два – тук, в София…
Аз лично все още се питам защо театрите трябваше да бъдат модел в реформата и на музикалните състави. Предполагам, защото е по-достъпен за всички хора. А и от едно време театърът някак си винаги е бил в центъра на вниманието на управляващите. Защото театърът работи със слово, разбира се какво се говори – приятно или неприятно за тях. Само че този модел не е адекватен спрямо останалите звучащи изкуства. И в това се корени и недоразумението, наречено с общата дума реформа. Има специфика в създаването и представянето на продукта на изкуството и тя не се разбира от повечето от тези, които управляват културата. Например, в театъра и операта един спектакъл може да се играе няколко сезона, въпреки че съм виждал как оперен спектакъл се играе два, най-много три пъти. Докато симфоничният концерт е, общо взето, еднократно явление. В театъра и операта имат шанс да разчитат на приходи от повече от едно представление, за да покрият изразходваните средства, докато в симфоничните оркестри не е така.
Говори се, че културата не трябва да бъде управлявана, но всъщност, днес тя е абсолютно управлявана и не естетически или идеологически, а чрез финанси, на пазарния принцип. Моето мнение, а и мнението на мнозина мои колеги, е, че в изкуството има сфери, които не могат да бъдат печеливши и не могат да бъдат обект на пазар. Има модели в света, които показват как може и как не може. Защо, като разумни хора, не вземат модел, който дава повече резултат. Ако не ги познават, да питат. Тук какво стана? С цел икономии съкратиха всички филхармонии и ги вкараха в оперните театри. Първо се намали броят на оркестрантите, недостатъчен дори за един оперен театър. Защото аз почти не мога да си представя в извънстоличен театър да може да се събере пълноценен оркестър, който да свири Пучини, камо ли Вагнер или „Княз Игор”. И ако чуете изпълнението на такива произведения в провинцията, те са жалко подобие на музиката, която трябва да звучи от оркестрината. Тук се разминаваме във всички посоки с представата какво трябва да бъде звучащото симфонично или оперно изкуство. Навремето, когато в провинцията бяха създадени симфоничните оркестри, те обслужваха и оперните театри. Това беше много хубав модел – въпреки трудностите и тежестите на живота в онзи момент. Имаше симфоничен апарат, който изнасяше своите редовни, редовни казвам, концерти, но обслужваше и операта. Сега за редовни симфонични концерти не можем да говорим. Причината: оркестрите навремето израснаха благодарение на двете страни на музикалното изкуство – симфонична музика, без която не може да се направи хубав оркестър, и оперната музика, която пък не струва без качествен оркестър. Нашите най-големи диригенти бяха призвани да положат основите на симфоничното и оперното дело у нас. И го направиха. Когато дойде време да разделят тези оркестри – на симфоничен и на оперен, те предупреждаваха да не се делят. Имаха предвид, че качеството на музикантите ще се промени. В операта, поради различните условия – брой на репетиции, повторение на спектакли, тогава постъпиха по-слаби музиканти с недотам добри рефлекси – защото, в края на краищата, с повторенията нещата се получаваха. Докато симфоничната програма е еднократна, тя изисква повече сръчност, готви се за една седмица и там се влага друго качество труд, с друга интензивност.
А и у нас има едно погрешно схващане, че има оперни диригенти и симфонични диригенти. Че оперните знаят едно, а симфоничните – друго. Абсолютно погрешно! Диригентът е диригент, той дирижира с еднаква отговорност и оперна, и симфонична програма. Той или е диригент, или не е. За съжаление, това схващане съществува в голяма степен и до днес. Негласно. Когато решиха да събират симфоничните и оперните оркестри, вече ние им казвахме: „Не го правете, ще стане по-лошо. Няма да засвирят по-добре оперните оркестри, а симфоничните ще засвирят по-зле.” По същата причина – друг репертоар и различни условия на подготовка, друга нагласа във времето. Независимо какво казахме ние (казвам „ние”, защото това вече е моето поколение, учениците на основателите), не ни послушаха, направиха го. Резултатът е налице – в един град със симфоничен оркестър от 94 души и оперен оркестър от 50 души – общо 144, при събирането останаха 50-60 музиканти, които свирят в операта, защото няма място за повече, ако могат да се съберат и толкова. И те са наречени оркестър при Държавната опера, който от време навреме свири и симфонична музика.
– Никак не е случайно, че получената единица се нарича оперен оркестър – поради оправданата възможност да се докара съставът до 50-60 души. Спестени бройки – спестени пари. А там, където няма оперен театър, направиха едни „Симфониети” – 40-45 души. С такъв оркестър вие, като диригент и композитор, как мислите, какъв репертоар може да се свири, как се отглежда публика?
– В по-широки граници е невъзможно поради броя на изпълнителите. И естествено, репертоарът е много ограничен – всъщност, целият XIX и XX век – голяма част от класиката, не могат да се свирят. В такива случаи винаги се получават карикатурни изпълнения. И не само там. Свидетел съм как, поради намаление на щата в оперен театър, се изпълнява „Бохеми” с липсващи инструменти. И нищо не излиза: долавя се някаква мелодия, позната на слушателя. Певците пеят горе, а оркестърът е сведен до една група, която акомпанира. И това се нарича оперен спектакъл! Сега оркестрите, които са към общините, имат като че ли по-сигурно финансиране в зависимост от местния патриотизъм на ръководителите. Някъде такъв не липсва. Но репертоарът е ограничен. Не знам как съществуват тези музиканти, които работят честно, всеотдайно. Е, има и хитреци, които гледат да се измъкнат, но това са единици. И музикантите страдат от тази ситуация. Не им е добре. И това е причината, всъщност, нашето музикално изкуство да върви назад, вместо да се развива.
– Според вас, ние, музикантите, умеем ли да защитаваме позиции, да правим предложения, да налагаме идеи?
– Не! Аз пак ще дам пример с нашите учители. Въпреки разногласията си, въпреки различните схващания, емоционални и естетически, майсторите диригенти – Константин Илиев, Добрин Петков, Васил Стефанов, Иван Вульпе, Емил Главанаков, Руслан Райчев (няма да мога да изброя всички) – когато трябваше да защитят кауза, се събираха заедно като юмрук, който беше в състояние да тропне по масата, за да бъдат чути. И ги чуваха. Дали за всичко ги слушаха, е друг въпрос, но те бяха заедно. С авторитета си пред властта. Те ръководеха музикалния живот у нас не само със способността си като диригенти, като майстори на музикалното изкуство, но и със своя авторитет. В днешните условия ние нямаме такива позиции. Защото не сме от същото качество. Нямаме същите идеали. Те държаха тогава България да притежава равностойно на света музикално изкуство. Аз не упреквам никого, моите колеги имат своето право. А за младите… да не говорим. Те гледат своя си мъничък бизнес, който ги задоволява. С други думи – не можем да си подадем ръка поради нашите различия – естетически, морални, човешки. В това се състои разликата между поколенията.
– То и с композиторите е така.
Най-вече. Ако има такива. Защото в Съюза на композиторите навремето трябваше да бъдеш поканен. Имаше изисквания – да си автор на сериозни симфонични произведения, на сериозно ораториално произведение, на камерни произведения. Сега влизат в Съюза на композиторите – 167 ли са, не ги знам точно – такива, които са написали по няколко хармонизирани песнички. Е, това ли е композиторът?
– В тази ситуация какво прави диригентът, когато директорът му съобщи, че трябва де се привличат масите, защото трябва да продадат билетите – тоест, програмата трябва да е популярна.
– Какво прави? Истинският диригент не се смущава от това, защото той, ако е диригент, е длъжен и в най-елементарната творба да намери качествата, които ще се изтъкнат при добра интерпретация. Много зависи от културата и опита на диригента. Един професионалист трябва да си свърши работата докрай, принципно. Това е едната страна на въпроса. Другата е, че музикалният институт възпитава своята публика, не публиката възпитава музикалния институт. Ние стигнахме дотам, че публиката взе да ни възпитава. Аз дирижирам също много такава музика. След Брамс и Бетовен, защо да не свиря и други неща като „Цигулката в киното” и още от Джон Уилямс, например. Не мога да се оплаквам от това. Казват: „По целия свят е така.” Да де, ама малко по-различно е, защото и качеството на изпълнение на тази музика е друго.
– Развлекателните програми не са ли за сметка на симфоничния репертоар?
– Да, сериозното музикално изкуство е за елит, духовен елит, който разбира. Популярните програми са за широката слушателска маса. Не можем да искаме от нея адекватно отношение към високото изкуство. Да, трябват и програми за забавление. И в XVIII век е имало музика за забавление – какво са дивертиментите на Моцарт, например. А днес се изпълняват в концертните програми като сериозна музика.
– Казахте преди малко, че симфоничната сериозна музика е за духовния елит. Може би да кажем две думи за днешните елити – малка част от тях са днес в концертната зала. А хората, които редовно бяха в залата, вече ги няма, нови нещо не се виждат… Така ли е, според вас?
– Аз не мога да допусна, че в едно развито общество няма да има хора, които да се интересуват от литература, от сериозно изкуство, от поезия и симфонична музика. Не говоря само за любителското отношение към музиката, в салона ние виждаме повече любители… А изкуството изисква познание, обща култура, не само музикална, за да възприеме цялостно едно изпълнение – да оцени едно сфорцато, едно пианисимо, една изтънчена музикална фраза. Понеже не се предлага високо равнище, затова е и ниско равнището на отсрещната страна. И затова вече и духовно извисеният човек не ходи на концертите, които му се предлагат, а предпочита да си пусне компактдиск или да гледа музикалните програми. Защото качеството е друго. Така си го обяснявам. А и времената, в които имахме редовна седмична симфонична програма, която се повтаря на следващия ден в някой близък, по-малък град, вече безвъзвратно са отминали. Няма такова нещо вече.
– Как се отнасяте към твърденията на вашите по-млади колеги диригенти, които твърдят, че упреците към тях са поколенчески, а не естетически. Ето ви удобна теза: по-възрастното поколение музиканти не ни харесва, защото е старомодно. Как преценявате битуващите по-млади диригенти днес?
– Въпрос на култура. Въпрос на възпитание и на култура е да се каже: „Тия са старомодни, тия са остарели, тия да си отиват!”. Комплекс за малоценност. Аз принадлежа към друго поколение. Ние сме се възхищавали от нашите учители и сме се мъчили да ги достигнем. Мога да твърдя това за колегите около моята възраст. На никого не можеше да му дойде на ум да каже: „Да си отиват!” Това е въпрос и на приемственост, без която музикалното изкуство не се развива! Няма как да стане! Нашите учители, които бяха също ученици на по-предишното поколение, не им казваха да си ходят. Друг е въпросът, че имаше разлика в естетическите им схващания. И нека да си спомним, че изпълняваха без разлика всички български композитори. Независимо от тяхната преценка за качеството на музиката, даваха им шанс да чуят музиката си. Чувстваха себе си длъжни да го направят. Този морал в изкуството е абсолютно задължителен и необходим. Ако някой счита, че това е излишно, неговото развитие ще спре до него самия, няма да даде шанс на следващите да продължат това, което той е направил. Сам реже клона, на който седи.
– Имате ли някаква надежда, че нещата могат да се подобрят?
– За съжаление, българското общество е незряло. Ние сме склонни да възприемаме най-евтиното, най-болестотворните организми, които идват. Вероятно ще дойде време, когато всичко това ще се промени, но може би ние няма да бъдем свидетели на този процес. Въпреки стагнацията, въпреки идеологическия и естетическия терор, някога имаше система, организъм, който функционираше. Дали това ще се възстанови? Аз се надявам, защото между къклицата расте и пшеница. Надявам се, защото между многото бездарие има сигурно и талантливи хора, които ще се захванат с това и ще убедят тези, от които зависи, в смисъла на една различна система.
 Вестник “Култура”, бр. 38, 6 ноември, 2015